МИЛИЦИЯТА УБИ ЧОВЕК ЗАРАДИ ИМАНЕ В ТРОЯНСКИЯ БАЛКАН
Преди 10 ноември по върховете имало два иманярски клана - троянско-великотърновският с босове Милко Балев и Димитър Стоянов и странджанско-сакарски
• Едните дирели съкровището на цар Шишман в Стара планина, а другите - имането на Вълчан войвода в странджанската местност Бегликташ
Най-възрастният български иманяр е Кирил Димитров - Мики. Роденият в Сливница през далечната 1919г. търсач на реликви има бурна биография. След като завършва гимназия в София и воюва в последната фаза на Втората световна война, започва работа като чиновник в Министерството на земеделието. Бързо обаче “става неудобен” на новата власт и му посочват вратата. Десетилетия след това е принуден да си вади хляба като монтажник. Докато “строи социализма” обаче, се запалва по иманярството. Тази страст не го оставя до преклонна възраст, въпреки че вече няма сили да шета по гори и чукари, да обменя вехти карти и да си хортува с “колеги” в Андровото кафене в родния му град, където от време оно се събира цветът на нашенските търсачи на съкровища.
“Оксижени, електрожени, от обект на обект - 30 години спях по бараките и обикалях България. Срещах се със стотици иманяри и всички се стремяха към богатствата. Но и досега още не съм срещал иманяр, който да е намерил имане. Намират го тези, които не го търсят - случайно, а от тези, които го търсят, то бяга…”, довери пред човек на народното издание Мики. За съжаление не пожела да ни открехне дали самият той е намерил мечтаното съкровище.
По думите му едно от най-ценните иманета на България било закопано в старопланинската местност Станчовият полугар над Троян. Бай Кирил ни “светна” и за друга любопитна подробност, която прояснява много от боричканията във върхушката на властта преди 10 ноември. Разтваря изготвена от негов “събрат” карта на страната с нанесени места, където се намират предполагаеми съкровища, и пояснява: “Ето, погледнете. Най-много нишани за заровено злато има в Троянско.
Оттам е Милко Балев. В същия район, в село Стражица, сега град, пък е роден бившият вътрешен министър Димитър Стоянов. Не е тайна, че те са имали интерес към иманярството - естествено, под формата на борба и изкореняване на това “вредно явление”. Край троянското село Орешак се намира старият манастир “Успение Богородично”. В землището му има пещера, пълна със жълтици. Край река Черни Осъм е местността Чаушов дол. И там има пещера, където римляните са вадили бакър и злато.
Над Троян се намира местността Жидов дол. Там върху Черната скала са издълбани два лъва. Под тях има знаци накъде да се върви, за да се стигне до закопано под преплетени буки имане.
При големия Станчов полугар пък е местността Хайдушкото хоро. Там има малко, издялано в скалата куче, и един арнаутин, който се цели в кошута. На скалата е изрисуван кръст - оттам нагоре е “Дервиш вода катър”. На главата му има каук и лула. Каукът е тапа.
Под краката му е заровен бакър с бели пари.
Горе на калето има един дервиш, той е естествен половин камък. Дервишът и каукът му показват дупката, която е зазидана. Вътре се намира мечката, пълна е със злато…”, нищи иманярските потайности сливнишкият Индиана Джоунс.
После издава и другото си прозрение - че в конкурентния “иманярски клан” по върховете на тогавашната власт са стоели хора, родом от Тополовградско - втория по значимост за търсачите на благороден метал регион. От Елхово например е покойният главен секретар на службата “Културно наследство” към ЦК на БКП Кръстю Мутафчиев. Малко преди смъртта си приближеният на Людмила Живкова икономист и дипломат разкри пред наш репортер, че хората на Милко Балев и Димитър Стоянов /разбирай, троянско-великотърновската клика/ затрили възрастен иманяр. За да им каже къде е заровил колекцията си, го налагали лошо по бъбреците с торбички пясък, а пък той страдал от тежък пиелонефрит. Човекът обаче се инатял и след няколко седмици предал Богу дух от побоя. Тогава Мутафичев обобщи, че репресиите срещу част от екипа на “Културно наследство” са били свързани с апетитите на кръга около Димитър Стоянов и Милко Балев, които искали да сложат ръка не само върху съкровищата от техния роден “вилает”, но и от цяла България.
“Така този клан влиза в конфликт с тракийския и странджанския, или както му викаха навремето странджанско-сакарския, пояснява бай Кирил. И ако единият диреше златото на цар Шишман в Балкана, другите пък търсеха имането на Вълчан войвода в странджанската местност Бегликташ.”
Напоследък особено актуална за родните “изследователи” на древността начело с Божидар Димитров е станала Лъвската глава на няколко километра от Приморско, край река Ропотамо, научи “ШОУ”. Там от незапомнени времена имало светилище, където се предполага, че било заровено старо злато, както и част от приказното съкровище на Вълчан войвода. Бай Кирил припомня също, че в тополовградско село е дошъл на бял свят най-известният български иманяр - Желязко Демирев - Императора. Малцина знаят, че той е изкласил престижната Търговска гимназия в Бургас. За да се издържа, докато учи, поработва като чирак при местен арменски златар, който бил на “ти” и с иманярския занаят. Друга любопитна подробност от CV-то на Императора е, че е служил като парашутист-десантчик в армията още по време на Втората световна война. Никога не е похващал държавна работа, до смъртта си се водел “частен предприемач”.
Имал е няколко брака, наплодил е голяма челяд. Предпочитал обаче “агнешкото”. Освен това бил кавалер. Никога не изоставял девойките, с които е имал връзка, и на всяка от тях влагал в банка солидна “пенсионна сума”. А докато още се любел с дадена мома, всеки месец й плащал алименти в размер на 300 марки, което преди 1999-та си беше бая пара.
От иманярските кръгове изтече информацията, че бай Желязко пострадал заради поредната си престъпно млада изгора. Хлътнал по ученичка от съседно на Мрамор село и за нищо на света не искал да се върне в София. На няколко пъти аверите го предупреждавали, че нещо лошо “витае във въздуха около него”, но влюбеният Император не се стреснал и куршумът го настигнал.
Днес последната му съпруга - даскалица в училище за деца с умствени увреждания, обитава просторната фамилна къща в Банкя. Говори се, че доайенът на родните иманяри предал тайните на занаята на най-малкия си син, както и уникалната си колекция.
“В Странджа-Сакар е пълно със съкровища, продължава разказа си Кирил Димитров - Мики. Край село Българска поляна, Тополовградско, е местността Чупи кости. Там има пещера. Вътре, на 4-5 крачки вляво на стената, виси кравешки рог.
Под него в земята са заровени сто и петдесет чанти злато, всяка по една ока. Между селата Хлябово и Българска поляна на високо място е местността Бялата трева. И там има пещера. Влиза се лесно. Ако човек върви прав, ще стигне до стая, настлана с плочки. Едната е по-различна, под нея е златото…” Бившият заварчик изброява и други местности в района, където били закопани иманета - край близкото до Царево село Брадилово, където се намира местността Седалището на крадците, около някогашната релейна станция край ямболските Бакаджици и т.н.
Заради троянския “клондайк” - местността Станчов полугар пък, народната милиция бастисала още в първите години след девети млад циганин, докопал се съвсем случайно до легендарното съкровище. Така че в началото на 80-те местните “антииманяри”, подчинени на МВР-шефа Димитър Стоянов, съвсем закономерно усвоили и творчески приложили методите, използвани навремето от техните колеги.
“Един ден в кръчма в предградията на Троян влязъл млад циганин. Носел торба с нещо тежко в нея и седнал на една маса. Поръчал си ракия и наредил на келнера да даде на всички посетители по едно пиене от него, той плащал! Поръчал си обяд и всеки да си вземе каквото желае. Накрая бръкнал в торбата, платил цялата сметка и си тръгнал. След него излезли и двама от посетителите, които били тайни агенти на милицията. Чукнали го по рамото и го завели в околийското управление.
В торбата му намерили 105 000 лева от старите пари и 500 златни римски монети.
Разпитите продължили усилено до май 1945 г. Непрекъснато обвинявали младежа в опит за убийство и грабеж, тъй като скоро преди това в близко село бил зверски заклан и обран местен “кулак”. При един разпит ромът измолил от следователя да го пусне за три дни, за да им донесе още 500 от същите жълтици и за да видят, че не е убил и ограбил никакъв чорбаджия. Следователят го отпратил и извикал десетина опитни “криминалисти”. Обяснил им, че утре ще пусне престъпника, а те да се облекат като ловци, рибари, градинари и прочее и да го проследят. Сутринта го освободил под зорките погледи на “криминалистите”, но след час те му изгубили следите из градчето. Началникът ги ругал, колкото си иска, само дето не ги уволнил. На третия ден към обяд момчето влязло с торбата на рамо в околийското управление и право при началника. “Началство, ето ти торбата и брой тука на масата пред тебе, за да видиш, че ви нося точно 500 жълтици от същите…”, нищи старата иманярска история бай Кирил.
Разбира се, до последно мургавелкото не издал откъде гребе златото. Как ли не го мъчили униформените: в трап го заравяли посреднощ в Балкана, гърмели на милиметри от главата му с шмайзери, заплашвали го, че ще го залеят с бензин и ще го запалят жив, но всуе. Цигането пак успяло да им избяга. След няколко часа се върнало при милиционерите с торба, пълна с жълтици. Откарали го при шефа на околийското, който се опитал да го склони да каже само на него къде е имането. Номерът не минал и началството го предало в ръцете на биячите. След няколко денонощия “увещаване” момъкът не издържало и издъхнал. Заедно с него потънала вдън земя и тайната на Станчовия полугар, но не и мераците на следващите поколения търсачи на иманета.
Наскоро бай Иван, откривателят на уникалното Рогозенско съкровище, призна, че навремето с жена му леля Надка го кътали 2 години, преди да го сдадат в общината. “Официално е прието, че съкровището е открито на 3 януари 1986 г. ама не е така”, доверява човекът, извадил от земята 65 златни чинии.
В началото на юни 1984 г. жителите на врачанското село Рогозен Иван Иванов, по-известен като Веско Закачаля, и булката му Надка започнали да правят канал, за да сложат тръби за поливане в градината, която е през улицата под къщата. Мястото е около 900 квадрата. Иван обръщал с права лопата на дълбочина по-малка от 40 сантиметра, жена му разривала след него. Казмата ударила в метал, мъжът си помогнал с ръце и извадил пробита чиния. Закачил я на колец от оградата. След малко попаднал на още една. При следващите копки лопатата все удряла в нещо много твърдо. Надка донесла голям нож и с него започнали да ровят. Извадили още 63 съда, които били накуп. С четири цинкови кофи ги занесли до чешмата в двора си. Накиснали ги в коритото и ги измили. Тогава не знаели, че трябва да ги почистят със сода, за да блеснат. Научили това много по-късно от археолозите. Надка подредила красивите съдове на карирана покривка върху разтегателната маса. Там останали до събора на селото - 17 юни. Заради гостите ги напъхали в три кашона от гуменки и обувки, и в една касетка.
Скрили ги под кревата. Хич не знаели какви са тези чудати съдове, предполагали, че може да са от местната църква, която била разбита и ограбена.
Есента кметът Борислав Драмкин отишъл при трактористите на полето да види как върви сеитбата. Един от механизаторите разказвал, че иманяри намерили нещо в съседна местност. “В тоя район няма ценности, това са само слухове” отрязал компетентно кметът. “Няма, ама има”, не се стърпял Веско Закачаля и се похвалил, че е намерил някакви грънци.
На следващата година Борислав Драмкин пътувал за София и във влака случайно се срещнал със съученика си Богдан Николов. Разказал на топархеолога, че човек от селото е открил гърнета. “Непременно трябва да ги видим”, поръчал известният учен. След няколко дни кметът отишъл при механизаторите, които правели ремонт на инвентара, и рекъл на Закачаля: “Ела да ми кажеш какво имаш”. - “Сега не мога, три дена съм овчар”, отрязал го трактористът. “Тогава ще бъде след Нова година”, примирил се големецът.
След празника го посрещнал в кабинета си с особени почести. Поканил го на стола си и му разрешил да пуши. “Като му разказах, той реши да види грънците. Заключи канцеларията и поръча, който го търси, да почака. Отидохме вкъщи. Надка беше на работа. Взех два кашона и му ги лупнах. Той отскочи и взе да вика: “Мале, как не са те пребили иманярите!”
Попита има ли още и аз му извадих другите две кутии. Понесохме ги през селото, хората ни срещат и питат какво е това, а той ги мъмри, че не е тяхна работа. От кабинета си се обади на Тинка Павлова, която тогава беше директор на музея във Враца. Помоли я да каже на Богдан Николов. Той дойде на другия ден и само не припадна.”
Това си спомня за събитията откривателят на съкровището. После дошли археолозите - покойният вече Богдан Николов от Алтимир, Спас Машов от Хайредин, Пламен Иванов от Мездра, спомня си Веско Закачаля. Обърнали цялата градина. Работили с металотърсач. Изровили останалите 100 съда, които били на един куп, поставени един в друг. Приличали на гъби. Измили ги и ги занесли във Врачанския музей. Докато спецовете копаели, похапвали от зелките, струпани в единия край на бахчата. Бай Иван пък им носел вино в кофа, да разгряват.
Днес откривателите на съкровището едва свързват двата края с мизерните си пенсии, а са ги налегнали куп старчески болежки. Навремето държавата им платила 20 000 лева за безценната находка. Първо си купили гардероб, а останалите 15 000 се изнизали неусетно, въздишат Веско Закачаля и леля Надка.
Виктор НАУМОВ
ДОСИЕ
• Важен “принос” в трафика на антики и предмети на изкуството имало бившето външнотърговско дружество “Хемус”, ръководено от Иван Абаджиев, издават наши криминалисти. След 10 ноември то разширява кръга на дейността си, като редица редки и скъпи монети се предлагат на световните пазари и аукциони. Реализират се баснословни суми, а парите изчезват. Носят се слухове, че даже оригиналите на Панагюрското съкровище /9 златни 23-каратови съда с общо тегло 6,164 кг, открито през 1943г./, Вълчедръмското съкровище /13 златни предмета от 90-процентово злато с общо тегло 12,500 кг, открито през 1924г./, Калояновият пръстен /58-грамов златно бижу, открито през 1981г./ и други исторически и културни ценности на страната ни са изнесени в чужбина, а в родните музеи се поставят техни копия. Немалък принос в тази насока имало и ВТО “Хемус”, твърдят запознати.
• През 1985-1986г. по линия на “Странджа-Сакар” е представена нумизматична изложба в Тополовград. Тогава известната археоложка Йорданка Юрукова за пръв път видяла прочутият медальон на Юлиан Отстъпник и дъхът й секнал. “Парата”, като й казвали в градчето, принадлежала на чистачката в общината кака Еленка. Още нейният баща, който бил камилар из Сакарско и Тракия, й я завещал на смъртния си одър. След проявения интерес при Еленка довтасал Митьо Бузата, но тя не му я продала, защото първият секретар на партията я плашил, че ако го направи, ще я даде на прокурор. Най-накрая се явил самият Желязко Демирев - Императора. Той й броил 25 000 лева, отделно й дал още 2000 за почерпка. Вдовицата, която имала двама синове - единият бил милиционер и пазач в общината, а другият пожарникар, не устояла пред балата банкноти и медальонът станал собственост на Императора. Тогавашният “шестак” обаче Димитър Иванов довтасал с екип в Тополовград да издирва на пожар униката. Отначало синът на кака Еленка се правел на дръж ми шапката, но когато му сложили белезниците, запял друга песен. Уплашената му родителка веднага признала без бой къде е “парата” - при бай Желязко в София. Тарашат дома му, но медальон - йок. Три месеца го държат в ареста, разпити, разправии… Накрая тогавашният шеф на Главно следствено управление /ГСУ/ генерал Коцалиев за три дни навил баш иманяра да предаде униката срещу обещанието, че ще му издадат дарствена грамота, довери Димитър Иванов.
• В последно време златна треска е връхлетяла айтоското село Пещерско, разузна народното издание. Слухове за съкровища, заровени край аязмото в края на турското владичество, превърнали местните хора в иманяри. С карти и металотърсачи те кръстосвали Деелиормана с надеждата да се доберат до богатството.
“Златната треска” обаче е взела и първите си жертви. Двама пишман иманяри ръшкали за съкровището в корените на вековен воден габър. Вместо на жълтици обаче в тъмното те налетели на рояк разгневени пчели. Единият бил алергичен и едва не изпаднал в състояние на анафилактичен шок. Оказало се, че медоносните пазители на прокълнатите алтъни се нанесли наскоро в хралупата на стогодишното дърво и не искали да се простят с новото си жилище.
